Harmanli Town News

Надписът на Паметника на жертвите от Унгарската революция през 1956 г.:"Комунистическата система се провали във всяко отношение. Но би било твърде неразумно, ако повярваме, че сме се отървали от комунистите. Който не познава Сибир, не познава Съветския съюз"!

Нов Харманли обеща Михаил Лисков през третия си мандат

неделя, 6 септември 2015 г.



Ще построим нова автогара, спортна зала със 120-метрова писта, ще купим дял в маслодобивната фабрика „Златна Тракия” и ще изградим консервно-преработвателно предприятие за селскостопанска продукция.
.

Harmanli Town in Mastodon and Quitter


Read more...

Сатрапи и отроци на червената сган / Родословия на комунистическата олигархия

Сатрапи и отроци на червената сган

 by Лалю Метев
Родословия на комунистическата олигархия. (Генеалогия и просопография)

Read more...

бсп


Read more...

Оналйн изданието на единственото предаване което разкрива истината за продължаващия и до днес комунистически терор.

Оналйн изданието на единственото предаване което разкрива истината за продължаващия и до днес комунистически терор.

http://tinyurl.com/q5cc5e7

Read more...

Комунизъм - Прегръдката на АДА



.

Harmanli Town in Mastodon and Quitter

Read more...

Несъстоялата се раздяла с Антихриста



Несъстоялата се раздяла с Антихриста

За комунистите Ленин все още е свещена крава, търсят в него оправдание за днешния си ден Виолета Радева Необходимо предварително уточнение Преди вече немалко години, в края на 1991 г., написах този текст с очакването, че по повод годишнината от смъртта на Ленин – 21 януари, ще се повдигне въпросът за изваждането на трупа му от мавзолея на Червения площад в Москва, както и стана. Разбира се железни болшевици денонощно пазеха своя идол, заплашваха със сила, ако някой посмее да бутне мумията. Предложих още на 5 януари 1992 год. статията във вестник „Демокрация“ и от заместник-главния редактор Л. Кольовски получих уверение, че тя ще излезе. След президентските избори той ме уведоми, че главният редактор Волен Сидеров бил против нейното публикуване. С надеждата, че в културните програми на радио „Свободна Европа“ в няколко предавания тя може да бъде излъчена, занесох текста на Румяна Узунова, но тя също го отклони с препоръката да го предложа другаде (не пожела да хвърли дори бегъл поглед върху някоя страница). Водена от убеждението, че комунизмът се сгромолясва, обаче комунистическите поражения върху съзнанието и морала на милиони хора стоят все още непокътнати, и че излекуването е възможно единствено чрез опознаване на фактите и чрез размисъл върху тях, реших със свои собствени средства и сили да разпространя текста и раздадох десет ксерокопия на познати интелектуалци и приятели. Един от екземплярите попаднал в ръцете на юриста, дисидент, затворник през комунизма, а тогава вече политик Янко Янков. Дълбоко признателна и благодарна съм му, че той го публикува в своя вестник „Либерален конгрес“. Тъй като тиражът на вестника бе слабо забележим сред пороя на булевардната продукция, която ни заливаше още тогава, и тъй като изминалите 25 години показаха, че делото на великия злодей Ленин, макар и под нова маскировка, е живо до днес, предлагам текста отново на вниманието на читателите. В. Р. „Бедният Ленин. Човек, лишен от упокоение. Едно от най-страшните във всички времена следсмъртнонаказание – да не предават тялото ти на земята. Защо е наказан така?“ Виталий Коротич В тази наглед състрадателна реплика на Виталий Коротич, подхвърлена през декември 1990 год. в „Огоньок“, се съдържа една безспорна констатация, която има не толкова и може би изобщо не политически, а морален характер. Тялото на Ленин все още не е погребано, въпреки сгромолясването на неговата партия и на болшевишката империя. Шейсет и девет години тази мумия зарежда с енергия милиони повярвали, че комунистическият „рай“ е възможен тук, на Земята. Според Коротич това е наказание. Най-тежкото, което съществува. „За какво е наказан?“ – пита той, но не отговаря. ИДОЛЪТ „Самото внимание към ленинската тема може само да се приветства. Тя е неизчерпаема.“ Акад. Георги Смирнов За комунистите Ленин все още е свещена крава. В Ленин търсят оправдание за днешния си ден. Като се кланят на идола си и на онова, което титулуват „ленинизъм”, те се мъчат след пълната разруха на комунистическия паноптикум на ужаса да намерят аргументи за своето съществуване. Това, че КПСС е забранена партия, все още не означава, че комунизмът е окончателно мъртъв. Освен това известна е и агресивността на българските комунисти, която те дори не прикриват особено. Така че един опит да се отговори на поставения от Коротич въпрос съвсем не е излишен. Не мълчанието ще ни помогне да се освободим окончателно, завинаги от връзките на нашия живот с Ленин и ленинизма. Намериха се българи да плачат за възседналите охлузените хълбоци на България чудовищни паметници на Ленин. Има нещо перверзно и във факта, че с определения като „реформаторка“, „радикална“ се кичи авторката на една немерена ода за Ленин, на едно патологично, неистово обяснение в любов към най-големия болшевик на Земята – госпожица Велислава Дърева. Тя и нейните „реформирани“ съпартийци желаят все още да ни върнат към „истинския Ленин“, към „чистата социалистическа идея“. Кой е истинският Ленин? За какви грехове е наказан? Наистина ли Сталин е изкривил, извратил делото на Ленин, или само го е развил и завършил? Какво ни втълпяваха в продължение на 45 години комунистическите идеолози за Ленин? Че той не е нищо по-малко от: „титан на делото и мисълта“, „най-човечният Човек“, „най-велик от великите“, обладава „гениална прозорливост“. Какво ни убеждаваха само преди три години? Че: „Ленин е жив. Може би по-жив от всеки друг път… Нравствено извисен, благороден и мъдър носител на идеи и вяра, на истина и революция, на светлина“ (Вътьо Раковски, 20.І.1989 г.). А ето контурите на идола, очертани от Михаил Горбачов: „Преустройството ни открива истинския Ленин… Ленин даде уникален принос в развитието и осъществяването на социалистическата идея… Светът на Ленин е необятен… Ленин остава за нас най-големият мислител на ХХ век… Ленин остава за нас пример на политик… Ленин остава за нас пример на революционер, готов на решителна и окончателна стъпка… Ленинизмът остава жива и действена теоретична, идейна и нравствена сила. Ние не можем да продължим без Лениновото наследство…“ ИСТИНСКИЯТ ОБРАЗ „Расшумелись, разгулялись бесы По Росии вдоль и поперек…“ М. Волошин Узнахме старателно скривания факт, че „геният на гениите“ имал само едно мозъчно полукълбо – другото било спаружено, голямо колкото орехова ядка. Бил кривоглед. Мемоаристите пишат, че поради късогледство силно присвивал едното си око, а другото напрягал. Приличал на циклоп. Узнахме, че е сифилистик. Наслушали сме се на сълзливи приказки колко обсебеният от властолюбието Ленин бил скромен в бита си, как нямал дори шест еднакви чинии, как ходел простичко облечен. Верни или неверни, тези приказки са без значение, безсмислени бръщолевения на фона на зловещото му дело. А че външната скромност парадоксално се е съчетавала с непомерна вътрешна суетност и сатанинско самолюбие и гордост, забелязва в своя „Руски дневник“ и Джон Стайнбек. Ленин е пазел всяка хартийка със случайна дума, част от някаква мисъл, битова проза. А снимките, които си е правил предаденият на пролетарското щастие революционер, надхвърлят няколкостотин. Образът му сигурно ще ни преследва още дълго. Дори когато от земята бъдат премахнати всичките му мраморни, бронзови, каменни, гипсови паметници и бюстове, циклопското му око ще наднича в душите ни да види дали не възкръсва болшевишката ярост. Парализираната му ръка ще разсича като пика пространството на света, за да ни насъсква злобно едни срещу други. Злите азиатски очи, голото като речен камък теме, дребното уродливо тяло ще се привиждат на човечеството още десетилетия като сянка от ада. Може и да го заровят в земята. Реката от езичници-идолопоклонници, която се излива десетилетия през червения мавзолей на Червения площад в Москва, ще секне. Но еманацията на Злото, кодирано в стотиците изписани от Ленин страници, едва ли ще спре, преди да сме го опознали чрез страданието си в цялата му дълбочина. Не бива да забравяме, че с тезиса: „Нравствено е всичко, което е от полза за революцията“, Ленин отваря кутията на Пандора. За кратко време той създава и затвърждава царството на терора и смила през болшевишката месомелачка милиони и милиони мужици, дворяни, чиновници, духовници, учени, философи, писатели, поети, художници. Въпреки това (а кой знае, може би именно поради това) склонното към екзалтации и месианистки бълнувания руско съзнание обожествява фигурата на Ленин и го превръща в последна инстанция на абсолютната истина. Наричат го „политически колос на ХХ век“. Ако в това определение се влага само фактът, че неговата демонична енергия съумява да овладее руската безформена като втасващо тесто стихия и да осъществи октомврийския болшевишки преврат, той наистина е колос – колос на тиранията, разрушението, абсурда и злото. Но Плеханов сигурно е по-близо до истината, като подчертава, че на неговия „разпасан противник“ му е свойствена „варварска грубост“. Да запомним това: варварска грубост. Като четем писанията му, се убеждаваме каква злоба и убийствена ирония притежава, как не се гнуси от никакви средства при постигане на целта си. През 1918 г. е разгонен създаденият Всероссийски комитет в помощ на гладуващите. Ленин дава следните наставления: „С все сила да се осмиват и тровят не по-малко от един път седмично в продължение на два месеца“. Поставя срокове, безцеремонно си присвоява монополното право върху истината. Ленин винаги успява да наложи своето мнение на опонентите си, като ги осмива, унижава, разобличава; като изкарва жертвите си невежи глупаци, самоуверени нищожества; като никога не отговаря с аргументи, а с ругатни; като прави вивисекция на самия човек, а не на идеите му. Така постъпва и с „легалните марксисти“, и с „икономистите“, така постъпва и с Плеханов, и с меншевиците, и с всички несъгласни с него сред болшевиците. В това отношение той напълно прилича на своя идол и учител Маркс – същата грубост, същият фанатизъм, същата безжалостност, същото властолюбие и интригантство, същата аморалност, същата сатанинска гордост. ЕКСПЕРИМЕНТЪТ „Как можа да се случи това? Как стана възможно така чудовищно да се изврати самата същност на човешкото предназначение на Земята, да се извратят, да се изкривят всички понятия за добро, за съвест, за справедливост, за чест, за омраза и любов. За всичко…“ Из перестроечната съветска мемоаристика В своя дневник Лев Троцки отбелязва: „Ако в Петербург не бяхме Ленин и аз, Октомврийска революция нямаше да има“. Кратко, ясно. При това – вярно. Ако начело на обладаните от бесовете руски мужици-болшевици не беше застанал Антихристът Ленин, уникалният социален експеримент върху една шеста част от планетата нямаше да се състои. За съжаление на народите, участващи в абсурдното усилие да се построи раят на земята, бяха необходими седем десетилетия, за да стигнат чрез трагичния си опит до заключението на Збигнев Бжежински, че марксизмът е химера, а болшевиците са властолюбиви фанатици. За Ленин хората са само „насекоми“ (по сполучливия израз на Солженицин) и с тях могат да се правят всякакви безумни, без изключение всякакви експерименти. Единствено „мръсна, отвратителна, затлъстяла, самодоволна либерална свиня“ (Ленин) като физиолога И. П. Павлов може да въздиша през 1918 г.: „Ако това, което правят болшевиците с Русия, е експеримент, за такъв експеримент аз бих пожалил дори жаба“. Комунизмът се оказа не само негодна като структура и функциониране система. Тя е откровено престъпна система, в която бяха възможни масовите убийства без съд и присъда, организираният глад, пладнешкият грабеж, заличаването на цели народи от географската карта и от живота, политическите убийства, създаването на архипелага, наречен ГУЛАГ, организирането и поддържането на световния тероризъм. Историческото безумие, наречено комунизъм, роди ужасяващи кръволоци и садисти по цял свят. За илюстрация е достатъчно да назовем някои от тях: Троцки, Сталин, Бухарин, Каменев, Зиновиев, Томски, Тухачевски, Дзерджински, Георги Димитров, Васил Коларов, Мао Дзедун, Ким Ир Сен, Пол Пот, Николае Чаушеску, Саддам Хюсеин, Фидел Кастро. Извика на живот мизерни последователи и слуги - тодорживковчета, хонекерчета, кадарчета, брежневчета и всякакъв род хунвейбинчета. С октомврийския преврат кожената куртка, студеното сърце и железните ръце на чекиста се превърнаха в символ на нова цивилизация, отличителни черти на която станаха тоталното насилие и лъжата. През април 1917 год. Плеханов в статията си за Тезисите на Ленин, които той нарича „бълнуване“, предупреждава: „Твърдо вярвам, че в призивите на Ленин към побратимяване с немците, към сваляне на Временното правителство, към завземане на властта и т.н., и т.н., нашите работници ще видят точно това, което те представляват в действителност – т.е. безумен и крайно вреден опит да се посее анархическият бунт на руска земя. Руският пролетариат и руската революционна армия няма да забравят, че ако този безумен и крайно вреден опит не срещне незабавно енергичен и суров отпор от тяхна страна, то той ще изтръгне от корен младото и нежно дърво на нашата политическа свобода“. Но руският пролетариат остава глух за гласа на разума. Не иначе, а „смъртен грях“ нарича В. Короленко социалистическия болшевишки преврат. „Социалистическите идеи – констатира писателят-хуманист – са обхванали само незначително малцинство от работническата класа, която сама представлява незначително малцинство от целия народ“. Две числа за размисъл: от 160 милиона население на Русия в 1917 г., повече от 130 милиона живеят в селата. Болшевиците по това време наброяват едва… 350 хиляди души. Колко струват приказките за „победа на пролетариата“, „историческа закономерност“, „социалистически избор на народа“?! ЛЪЖАТА: „ВЛАСТ НА РАБОТНИЦИТЕ И СЕЛЯНИТЕ“ „С желязна ръка ще вкараме човечеството в щастието!“ Лозунг от 1918 год. Веднага след заграбването на властта – на 7 ноември 1917 г. (н. ст.), на заседание на петербургския комитет на РСРДП (б.) Ленин заявява: „Когато ни казват, че „няма власт“, тогава е необходимо да се арестува – и ние ще арестуваме. И нека ни говорят за ужасите на диктатурата на пролетариата. Нека крещят за арестите…“ В началото на април 1918 г. той поставя още по-категорично и недвусмислено най-важната задача, стояща пред болшевиците: „Най-безпощадни мерки за борба с хаоса, безпорядъка и безделието, най-решителни и драконовски мерки за повишаване дисциплината и самодисциплината на работниците и селяните“. Демагогските лозунги за власт на работниците и селяните от дните около октомврийския преврат са натикани под миндера. Идва време, когато „диктатурата над буржоазните слоеве трябва също така да бъде диктатура и над тези пролетарски и селски слоеве, които не действат в интерес на държавата“. Така за броени дни и месеци т.нар. „диктатура на пролетариата“ еволюира в диктатура НАД пролетариата. Твърде кратък е процесът на превръщане диктатурата на една партия в диктатура на една личност. Интересите на „пролетариата“ се принасят в жертва на интересите на „социализма“. А интересите на социализма изискват „безпрекословно подчинение на масите на едноличната воля на ръководителя на трудовия процес“, „безпрекословно подчинение на волята на съветския ръководител, на диктатора“ (Ленин). Не другиму, а пак на Ленин принадлежат думите, че диктатурата на пролетариата е „власт, която се опира непосредствено на насилието, несвързано с никакви закони“. Тази перла на откровено хищничество е изречена в същата 1918 година и това трябва добре да помнят всички „модерни леви“, които охулиха Сталин като кръволок, а Ленин величаят като демократ и теоретик на „демократичния социализъм“. В списание „Факел“ бяха публикувани „Несвоевременни мисли“ на Максим Горки. За съжаление редакторите са се спънали в оценките, които дава изтрезнелият от кървавия смерч писател за вожда на революцията, затова са изхвърлили всички статии, където става дума за него персонално. Вероятно те не знаят, че статиите му от 1917 г., събрани в сборника „Революция и култура“, са преведени на български от Страшимир Славчев две години по-късно. На пръв поглед е странно, че набързо преустроилият се възпевач на комунизма Божидар Божилов даде думата във „Факел“ на Владимир Солоухин, Василий Гросман, Венедикт Ерофеев, Михаил Вайскопф, изрекли много по-злостни думи по адрес на Антихриста Ленин, а запуши устата на Горки. Но това е само повърхностно впечатление. Всъщност свидетелството на Горки е много по-страшно и има цената на доказателство за престъпление, защото принадлежи на съвременник и революционер, при това приятел на Ленин. „Сляп фанатик“, „хладнокръвен фокусник“, „деспот“, „догматик“, „социалистически Наполеон“, „руски барин“ – това са само част от определенията на Горки. Ето каква му се представя революцията и „работническо-селската власт“: „Ленинците реват и фучат, довършвайки разрушението на Русия. И руският народ ще плати това с езера от кръв… Но Ленин, който е роб на догмите, и сътрудниците му, които са негови роби, не се смущават от тая неизбежна трагедия. Животът с цялата негова сложност е чужд на Ленин… За Ленин работническата класа е това, което е рудата за металурга. Може ли при дадени условия да се отлее от тая руда социалистическа държава? Разбира се – не може; но все пак, защо да не се опита? Какво ще рискува Ленин, ако опитът му не успее? Той работи като химик в лаборатория с тая разлика само, че химикът използва мъртвата материя, когато Ленин работи над жив материал и води революцията към гибел“. На 5 януари 1918 год. работници излизат в защита на Учредителното събрание. Ленин обявява демонстрацията за „контрареволюционна“. Дадено е нареждане да бъдат убивани протестиращите пролетарии. На 10 март 1919 г. на митинг в Астрахан десетки хиляди работници протестират срещу милитаризацията на труда, срещу глада и насилието. На място са избити над две хиляди души. Но на героите-болшевици това им се видяло малко, та затова наредили на войската да се „разправи безпощадно“ с недоволните. Конници настигали избягалите в степта хора и ги разстрелвали. Не ми се вдига ръката да напиша „без съд и присъда“. Във времето на масов, сатанински терор всеки съд и всяка присъда се обръщат в цинизъм. Десетилетната практика на руските болшевици и на източноевропейските им агенти доказва пълната несъстоятелност на самата идея за правосъдие и законност при комунистическите режими. На 2 март 1921 г. избухва известният Кронщадски бунт под лозунга: „Цялата власт на съветите, а не на партията!“. На 17 март болшевиците превземат въстаналия град-крепост и избиват хиляди души. През лятото на 1921 г. въстават селяните от Тамбовска област. Тухачевски получава нареждане да потуши с цялата възможна жестокост въстанието. Комунистите влагат много енергия и усилия да защитят Ленин „от клевети, пошлости и вулгарни изкривявания“. Затова сега ще се позова на два документа: единият е приетата през 1918 г. Конституция на РСФР. С нея „чуждите обществени класи“, включително дребните търговци, занаятчиите и средните селяни, са лишени от право на глас, а местните съветски власти получават правомощия по своя преценка да разширяват редиците на лишените от това право. Другият е писаният от Ленин в началото на март 1918 г. проект за програма на болшевишката партия. Като основни Ленин поставя няколко принципа: - унищожаване на парламентаризма; - съединяване на законодателната и изпълнителната власт; - принудително обединяване в продоволствено-производствени комуни на цялото население; - задължително организирано съревнование между комуните; - всеобща уравниловка; - натурализация на стопанските отношения. При такава тотална регламентация на обществения живот да се представя Ленин като носител на идеята за свобода е или съзнателна лъжа, или сляпо идолопоклонство. Непосредствено след създаването на този опус на „утвърждаващия се социализъм“, на 28 юни 1918 г. започва милитаризацията на труда и на целия обществен живот. Това става с декрета за национализацията на промишлеността. ГРАБИ НАГРАБЕНОТО! „По какъв признак можем да съдим за РЕАЛНИТЕ „мисли и чувства“ на РЕАЛНИТЕ личности? Ясно е, че такъв признак може да бъде само един: ДЕЙСТВИЯТА на тези личности.“ Ленин На 20 ноември 1917 г. Държавната банка в Петроград е завзета внезапно от отряд червеноармейци начело със заместник-народния комисар по финансите. От кого ПРАВИТЕЛСТВОТО завладява ДЪРЖАВНАТА банка? За ръководител на „специалната правителствена комисия по завладяването на банките“ е назначен Ленин. По негова заповед на 27 ноември въоръжени отряди завземат всички банки, включително кооперативните. Декември 1917 г. са конфискувани редица големи заводи. Януари 1918 г. е национализиран търговският флот. Януари 1918 г. са анулирани всички акции. Февруари 1918 г. са анулирани всички държавни заеми и на царското, и на Временното правителство. На 28 юни 1918 г. излиза Лениновият декрет за безвъзмездно изземане на едрата промишленост и железопътните линии. Окончателният удар върху частната собственост нанася декретът от 20 ноември 1920 година. Разгромът на селото започва още през есента на 1918 г., когато се създават първите совхози. Задачата е за три години този процес да завърши. Това предизвиква селските бунтове и кървавото им потушаване, за които вече стана дума. Излишно е да споменаваме пладнешките грабежи, които били нещо обикновено от първия ден на октомврийския преврат и които доказват само, че болшевишките идеи намират изключително благодатна почва преди всичко у алкохолизирани, криминални, лумпенизирани типове. Лениновият лозунг „Граби награбеното!“ е от най-откровено подстрекателските лозунги на т.нар. социалистическа революция. Отчаяната съпротива на всички слоеве от населението срещу безсрамните узурпатори на властта, довежда до икономическа катастрофа, която поставя пред сериозна заплаха политическата власт на болшевиците. Неистовият революционер и откровен властолюбец Ленин тогава „сътворява“ новата икономическа политика (т.нар. НЕП). Тя е замислена като временно отстъпление. И още на ХІ конгрес на РКП (болшевици) през 1922 г. се констатира, че отстъплението е завършено и болшевишката политика спрямо селяните вече трябва да се приложи на практика. Партийните историци славят Х конгрес на РКП (б.), състоял се от 8 до 16 март 1921 г., като конгрес, на който било взето гениалното решение за преминаване към НЕП-а. Това е само една от многото лъжи. Истинската задача на Ленин на Х-ия конгрес е да въведе обсадно положение в партията и да провъзгласи всеобща чистка. Приета е неговата резолюция „За единството на партията“, която се превръща в могъщо оръжие за безконтролна власт на партийния апарат. Показателни са думите на Карл Радек след нейното гласуване: „…когато слушах на частното съвещание (организирано от Ленин в една от почивките на конгреса , по същество нелегално – бел.м.), когато другарите говореха за новото право, което се дава на ЧК, Контролната комисия и кандидатите – в определен момент да решават въпроса за изключване от ЧК и т.н., – обхвана ме чувство, като че ли тук се установява право, което още не е известно против кого може да се обърне…Гласувайки за тази резолюция, аз чувствам, че тя може да се обърне и против нас, и въпреки това аз съм за резолюцията“. Антонов-Овсеенко в „Сталин и неговото време“ отбелязва, че тази резолюция става ефикасен, могъщ лост в ръцете на Диктатора. Може ли някой сериозно да оспори, че Ленин създава, наторява и обработва почвата, върху която израства сталинизмът? Заслугата на Сталин е само, че довежда до логически завършек принципите и началата на „пролетарската революция“. Отблясъците на Сталиновата диктатура единствено осветяват ада, замислен и реализиран от Ленин и най-верните му сподвижници. Конструкцията му се състои от експроприация, тоест от поголовен, хищнически грабеж, самодържавие, безогледна имперска политика, бюрократизъм, социалистическо крепостничество, паспортен режим, несекващ терор. Творческият принос на Сталин е в гигантските мащаби на утвърденото вече зло, неговото свръхколичество, въвличането в масовите злодеяния на десетки милиони хора като съучастници и потърпевши едновременно. Но създателят на държавната система, проникната от господстващото във всяка фибра на обществения организъм тотално Зло, е Ленин. Никакви словесни еквилибристики не са в състояние да оправдаят последиците от наложената в унисон с една догматична, чужда на реалността и здравия разум теория за „диктатура на пролетариата“. Всъщност това е тотална и неограничена диктатура на комунистическата партия, в крайна сметка диктатура на нейния апарат над всички и над всичко. УБИТОТО СЛОВО „… литература действително свободна,открито свързана с пролетариата литература.“ Ленин През април 1917 г. болшевиците, които са в опозиция, издават 17 всекидневника с тираж 1,7 милиона екземпляра. Два дни след преврата – на 27 октомври 1917 г., излиза Декрет на Съвета на народните комисари за печата, с който се закриват почти всички неболшевишки вестници. Ленин определя този брутален акт като истински социалистически: „Ние и по-рано заявявахме, че ще закрием буржоазните вестници, ако вземем властта в свои ръце. Да търпим съществуването на тези вестници – значи да престанем да бъдем социалисти“. Възобновява се и отменената след Февруарската революция цензура. Още от първите дни из корен се отсичат всички и всякакви „несвоевременни мисли“. С оглед на следващите събития това е напълно закономерно, защото насилието над словото винаги е предшествало насилието над хората… Лишено от свободата на словото и печата, обществото бързо потъва в слепяща тъмнина, губи ориентири и е обречено в крайна сметка на идиотизъм и на гибел. Убивайки свободата на словото и печата, Ленин и болшевиците развързват ръцете си за тотално насилие, чрез което удържат властта. Така става значително по-лесно отхвърлянето, осмиването и прекрачването на традиционните добродетели и нравствени ценности, които са фундаментът на човешката култура и съвременната цивилизация. За критерий на това що е добро и що е зло те провъзгласяват класовата ненавист, класовата омраза. Класовата борба, подклаждана и раздухвана без умора от Ленин, отрови, по думите на Николай Бердяев, „душите на хората с най-страшните отрови – завистта, ненавистта, злобата“. „Детето принадлежи на обществото, в което се е родило, а не на родителите си“ – мъдрословства в „Азбука на комунизма“ Бухарин. Комунистите си поставят за цел да възпитат не граждани, свободни и нравствени личности, а воини за…световната комунистическа революция! Постигането на тази цел би било абсурдно, невъзможно при наличието на свобода на словото и на печата. На 8 ноември 1923 г. Горки пише на В.Ходасевич, че го е зашеметил списъкът, съставен от другарката Надежда Крупская и М. Сперански за изземане от библиотеките на „антихудожествена и контрареволюционна литература“. Забранени за четене между другото били Платон, Кант, Шопенхауер, Ницше, Иполит Тен, Толстой, Лесков, Вл. Соловьов и много други общочовешки класици и руски автори. През 1922 г. биват прогонени от Русия около 200 интелектуалци – философи, историци, социолози, математици, писатели. За Ленин всичко „буржоазно“ подлежи на унищожение. А руската либерална, демократична интелигенция в неговите зли очи е „буржоазна“. „Организационната задача – крещи обсебеният от крайна авантюристична „революционност“ вожд – се сплита в неразривно цяло със задачата за безпощадно военно унищожаване на вчерашните робовладелци (капиталистите) и тяхната шайка лакеи – господа буржоазните интелигенти“. Защото, както ясно и откровено заявява другият „теоретик“ – Бухарин, „в революцията побеждава този, който счупи черепа на другия“. КЪРВАВАТА ЖЪТВА „Инстинкта заменихте със заповед и очаквате по ваша заповед да се измени човешката природа. За това посегателство върху свободата на самоопределение на народа ви чака разплата…Ще дойде време, когато изнуреният колос ще моли за помощ, без да пита за условията…“ Владимир Короленко Ленин със съобщниците си завзема властта в страна, която не приема тази власт дотолкова, че се налага да бъде изтребена една трета от населението. За пет години, от 1917 до 1922 – началото на болестта на Ленин, по негови заповеди са избити не по-малко хора, отколкото през 30-те години на ХХ в. от неговия истински достоен ученик и продължител на делото му Йосиф Висарионович Сталин. Болшевиците и първият сред тях – Ленин, от кръв никога не са се плашили. Техният разум е помътен от Идеята. Те не мислят за последствията. Те искат власт, още власт, безгранична и безконтролна власт, при това я искат без оглед на цената! Смъртта, особено чуждата, за тях няма абсолютно никакво значение. Грях? Това е нравствена категория от морал, дълбоко чужд на „класовите борци“, затова и съвършено закономерно се самоизяждат, като плъховете. На 31 януари 1918 г. болшевишкото правителство решава „да се вземат мерки за увеличаване местата за затваряне“. Вижда им се малко. Затова измислят още нещо, което ще се окаже направо гениално! А то е да бъдат изолирани „класовите врагове“ в концентрационни лагери. С въвеждането на червения терор всеки е можел да стане жертва дори само поради „непролетарския си външен вид“. В създадените от Ленин лагери ще намерят смъртта си милиони виновни - виновни в метафизичен смисъл, като негови съратници и участници в нечувания червен терор – ще намерят смъртта си и абсолютно невинни хора. В „Несвоевременни мисли“ Горки пише, че за един месец след превземането на Смолни са извършени над 10 хиляди случая на „самосъд“. Революцията се изявява като демоничен шабаш в погроми, грабежи, насилие. „Масовото избиване на хора с други възгледи е стар, изпитан метод… – пише той, – защо Владимир Илич да се откаже от такъв съвсем лесен за прилагане метод? И той не се отказва, като откровено заявява, че не би се погнусил от нищо, за да изкорени враговете“. Азиатската жестокост, азиатското абсолютно презрение към човешкия живот (накарали Короленко да констатира в писмо до Луначарски колко евтин е станал той) подтикват точно Азия горещо да приветства Ленин и извършения от него и подобните му изверги октомврийски преврат и масовите зверства, докато Европа гледа уплашена и отказва да тръгне след комунистическите си партии, за да прави всемирна социалистическа революция. Комунистите неистово, но безуспешно се мъчат да прехвърлят изцяло върху Сталин отговорността за масовия терор, вилнял в СССР като смерч до неговата смърт. Те изпадат в ярост при всяко доказателство, че истинският вдъхновител и организатор на Железния Юмрук е безскрупулният прагматик Ленин, готов в името на властта да прекрачи през всичко. Показателно е, че без да е писал изрично за Нечаев, той живо се интересувал от него и го наричал „първия болшевик“. На Ленин е допадал катехизисът на безогледния терорист: „Нравствено за него (революционера – бел.м.) е всичко, което способства за тържеството на революцията. Безнравствено и престъпно е всичко, което му пречи. Той не е революционер, ако за нещо му е жал на този свят“. Никога и нищо да не пожалиш, да създадеш желязна и безмозъчна партийна кохорта, да заграбиш властта като пладнешки разбойник, да не знаеш пощада, да сееш омраза и недоверие, да организираш масов глад и без да трепнеш да осъдиш на смърт милиони деца, жени и старци – това е „героят“ на комунистите, такъв е техният кумир, пред чиито мумифицирани останки потръпват в религиозен екстаз. На 10 август 1918 г., почти месец преди обявяването на червения терор, Ленин предлага на Цюрупа (народен комисар по продоволствието) да взема като заложници по 25–30 души от богатите и те да отговарят с живота си за изпълнението на зърнените доставки. Подобни указания могат да се срещнат в телеграмите, писмата и статиите му не едно и две. Те не са останали само на книга. Създадена е била и инструкция за използването на войници в реквизицията на храни като екзекутори на заложниците. А в Украйна селяните – заложници са отговаряли с живота си още и за изправността на мостовете, железопътните линии, телеграфопощенските линии и всякакъв друг род комуникации. От „Червена книга на ВЧК“ – документи в два тома, узнаваме, че в Крим са били унищожени десетки хиляди офицери от Бялата гвардия, след като те сами са се предали. На Нюрнбергския процес, съдил германските националсоциалисти, подобни действия са квалифицирани като „престъпления срещу човечността“. Червеният терор изобщо не е „извънредна мярка за самоотбрана“, а универсално средство за решаване на всякакви проблеми. Към края на втората година след октомврийския болшевишки преврат от 360 хиляди свещенослужители живи остават 40 хиляди. Това е само първата социална група, подложена на масово унищожение. Ще я последват аристокрацията, буржоазията, казачеството, селячеството… Списание „Наш современник“, кн. 4 от 1990 г., публикува секретно писмо на Ленин до Политбюро на ЦК на РКП (б.) от 1922 година. От него е видно, че Ленин изпитва бесовско раздразнение и има пристъпи на ярост само при мисълта за Бога. За да се пребори с Христос, антихристът нарежда: „Ние трябва на всяка цена да проведем изземването на църковните ценности по най-решителен и бърз начин… изземването на ценностите, особено на най-богатите лаври, манастири и църкви, трябва да бъде осъществено с безпощадна решителност, като не се спира пред нищо и всичко стане в най-кратък срок. Колкото по-голям брой представители на реакционната буржоазия и реакционното духовенство разстреляме по този повод, толкова по-добре. Именно сега трябва да дадем на тая публика такъв урок, че и след няколко десетилетия да не смее да помисли за съпротива“. Не някой друг, а Ленин издава заповедта за разстрела на царското семейство, както и на всички останали членове на фамилия Романови, включително монахинята – великата княгиня Елизавета Фьодоровна. Изследването на Едвард Радзински, както и публикуваните от него телеграми, разменени между Ленин и преките убийци, разсеяха грижливо поддържания 72 години мит, че решението за ликвидирането на Николай ІІ и царското семейство е взето „на своя глава“ в Екатеринбург. Не някой друг, а сам Ленин изпраща на 9 август 1918 г. до пензенския губернски изпълнителен комитет следната телеграма: „Да се проведе безпощаден масов терор срещу кулаците, поповете и белогвардейците“, а за т.нар.„съмнителни“ вождът нарежда да бъдат затворени в концентрационен лагер извън града. Не другиму, а на Ленин принадлежат следните бележити думи: „… необходима е терористична чистка: съд на място и безусловно разстрел“. Това е през април 1921 година. Много показателно е мнението на Лев Троцки, изразено в статията му „Нашите разногласия“, писана в 1924 година. Той се удивлява, че един от критиците му го обвинявал в прехвърляне вината за червения терор върху Ленин, за да свалял от себе си отговорността за него. „Как и защо може да възникне такава потребност в пролетарски революционери?“ - възкликва Троцки. И за да няма каквото и да е недоразумение, за да няма недоразбрали, добавя: „…Ние не можем да изпитваме никаква потребност да се отречем от своето минало, да „отхвърлим“ отговорността за червения терор. Съвсем недостойна е мисълта за желание да се хвърли тази отговорност върху Ленин. Кой може да му „хвърли“ тази отговорност? Той я носи и без това. За октомври, за преврата, за революцията, за червения терор, за гражданската война – за всичко това той носи отговорност пред работническата класа и пред историята и ще я носи во веки веков“. Да се разгроми врагът! И следват едни след други процеси: срещу меншевиките, срещу есерите, срещу духовенството, срещу интелектуалците. Някои политици се опитват да извинят авторитарния теоретик на нелегални болшевишки групи с „времето“ – било драматично, било историческо, на косъм висели „социалистическите завоевания“, други дърпали конците на терора. Ето какво се случва например около процеса срещу есерите – довчерашните съратници в революционната борба. Впрочем същото става и у нас след деветосептемврийския военен преврат, извършен с помощта на съветската армия. Едни от първите жертви на завзелите властта комунисти у нас са техните довчерашни съмишленици – земеделците и социалдемократите. Ако бяха по-интелигентни и прозорливи, партийните им лидери можеха да предвидят това далече преди 1944 г., имайки пред очите си утвърдената практика на руските болшевици – преките учители във всичко на българските комунисти. Започналата в края на 1921 г. подготовка на процеса срещу есерите предизвиква силно вълнение в Европа, раздвижва руската емиграция. Горки пише писмо до Анатол Франс, като го моли да се намеси. Европейските социалисти протестират. Ромен Ролан, авторитетен европейски интелектуалец, забележителен писател, напуска през пролетта на 1922 г. комунистическата партия, като заявява, че марксизмът отхвърля висшите морални ценности на човечеството – свободата, истината, хуманизма. През април 1922 г. в Берлин се провежда конференция на трите интернационала, където Николай Бухарин и Карл Радек писмено уверяват европейската общественост, че есерите няма да получат смъртни присъди. Как обаче реагира Ленин на техните изявления? Отправя им забележителна „другарска критика”. На 11 април 1922 г. „Правда” и „Известия“ публикуват статията му „Ние заплатихме твърде скъпо“, където ги обвинява,че са допуснали вмешателство на чужденците в суверенните работи на Русия. ОТРЕЗВЯВАНЕ През втората половина на 1989 г. се случи нещо, което приличаше на истинско чудо. Берлинската стена падна, срутена от гласа на Йерихонската тръба – отчаяния вик на народите от Източна Европа. Подтискалата ни 45 години комунистическа диктатура беше погребана сякаш. Нашите, българските комунисти, още известно време усърдно ни хранеха с мита за своя велик учител Ленин, устроил кървав десетилетен пир в името на някакъв уж научно обоснован „златен век на човечеството”, когато щяло да изчезне разделението на труда (т.е. специализацията), щяла да бъде изкоренена „буржоазната“ демокрация, щяла изобщо да изчезне от света отживелицата държава –инструмент за потисничество, а парите щели да станат анахронизъм – щели сме да си разменяме кон за кокошка. Неудържимият живот и неоспоримото превъзходство в научното, технологично и социално равнище на западните развити демократични държави доказаха срамната голота на комунистическата утопия, която рухна от собствените си пороци. Крахът на идеологията десакрализира всички болшевишки идоли - Маркс, Енгелс, Ленин. Но механизмът на идеологическите клишета още цъка в съзнанието на физически, духовно и морално смазаните, разтерзани от омраза, завист и страх човешки същества, изпитали тежестта и ужаса на желязната червена пета. Но и най-самоотверженото напъване и страстно усърдие на оредяващата орда от тъпи, но верни жреци-марксисти не е в състояние вече да предотврати низвергването на идолите в калта на историята, да ги спаси от водите на Лета. Защото, както отбелязва Ал. Ципко, за седем десетилетия комунистическата идеология е родила толкова чудовища, колкото не е успяла да създаде частнособственическата цивилизация за три века. Защо не е погребан Ленин? Греховете му са такива, че вероятно и самата земя не би се отворила, за да го приеме. Декември 1991 – януари 1992 г. Post scriptum: Изминаха 23 години от написването и публикуването на този текст в издавания от г-н Янко Янков вестник „Либерален конгрес“, броеве 7, 8, 9, 10,11 и 12 , година ІІ, 1992 година. Но тъй като този единствен тогава антикомунистически вестник почти не се разпространяваше, защото всички платени перестройчици ненавиждаха Янко Янков – един истински и непримирим антикомунист, когото бяха съдили и държали редица години в затвора, над когото продължаваха да издевателстват, когото прогониха от Кръглата маса, защото им беше неудобен, а ми се струваше, че повече хора трябва да отворят очите си за истинския Ленин, след като съкратих текста, го предложих във в. „Литературен форум“. Главен редактор беше г-н Атанас Свиленов, а директор – г-н Марин Георгиев. Те не се поколебаха и пуснаха статията ми в брой 4 от 27 януари – 2 февруари 1993 година. В първоначалния текст добавих само следния необходим, по мое мнение, абзац: „Видимото повторно олевяване на народите от Източна Европа, новото надигане на комунистическите сили, проличало ясно от резултатите на изборите в Литва и Сърбия, а така също и от успешния заговор срещу първото от половин век некомунистическо правителство у нас, трябва да разтревожат всеки мислещ и почтен човек. От миналото ще се освободим не като се опитваме да забравим кошмарите му, а като го опознаем така, че самата мисъл за връщането му под някаква форма да ни изглежда чудовищна. Така че един опит да се отговори на поставения от В. Коротич въпрос не е излишен“. Днес мога да добавя, че колкото и скептично да гледах на случващото се в Русия, на напъните руснаците да се сбогуват с мумията на Ленин, не вярвах, че това усилие ще се окаже така напразно, така безплодно повече от две десетилетия. Но което е още по-удивително, то ще остане също така напразно и безплодно и в следващите две десетилетия, може би. Невъзможно? Напълно възможно. През 1989 г. писателят Юрий Карякин повдигна за първи път пред парламента на СССР въпроса за погребването на разложената мумия от червения мавзолей. Буря от неописуем, неистов гняв връхлетя и се стовари върху главата на бившия дисидент. След кървавото разпадане на съветската империя през 1991 г. бяха направени още няколко опита да бъдат извадени останките на Ленин, но нито един не се увенча с успех. Западни наблюдатели предполагаха, че след третото идване на Путин на власт като президент на Русия през март 2012 г., гробницата-зикурат ще бъде опразнена, още повече, че допитване до руснаците през април 2012 г. показа, че 56 на сто подкрепят тази идея. През юни 2012 г. руският министър на културата Владимир Медински заяви, че не вижда никаква причина Ленин да не бъде погребан. Путин обаче вдигна пръст на своя министър и контрира, че този проблем не стои в дневния ред на това поколение! Не липсват идолопоклонници и в нашата уж демократична, избрала европейския път на развитие злочеста родина. Тези са основанията ми да мисля, че този текст е все още актуален.

Read more...

Комунизмът превърна убийците от Жабокрек в герои


Комунизмът превърна убийците от Жабокрек в герои 

(чуйте потресаващия разказ на един от палачите)


71 години червената лъжа се повтаря, историята се фалшифицира подло, а лидери и членове на уж европейската БСП се прекланят пред престъпление срещу човечеството Стойко Стоянов 24 август 1944 г. остава една от най-спорните дати в най-новата ни история, обвита в много червена мистика, героика и фалшива патетика. Десетилетия наред комунистическата пропаганда представяше този ден като знаков и паметен за партизанското движение и антифашистката борба в България. Само няколко седмици преди страната да бъде окупирана от Съветската армия, в местността Жабокрек, в близост до Рилския манастир е била осъществена най-епичната акция на родните шумкари. Според официалната версия на комунистическия режим и червените историци, основаващи се уж на спомените на бивши партизани, фактите стоят по следния начин: В почивната станция на Кочериново се помещава малка група войници от разузнавателните части на Вермахта, която печата фалшиви банкноти от валутите на балканските страни и срива икономиките им. В село Пастра и местността Пчелина край Рилския манастир се намират съответно жандармерийски взвод и българска армейска част. Партизаните обезоръжават жандармеристите и българските войници безшумно и без жертви, след което се насочват към почивната станция, където са разположени хитлеристките войници. В завързалото се сражение частта на Вермахта е избита, а почивната станция – подпалена. Партизаните дават двама леко ранени. Като трофеи взимат големи количества оръжие и храна. Славната битка, предшестваща преврата на 9-ти септември 1944 г., е описана драматично и с патос и в едно историческо произведение: "Войнишките взводове се предадоха, без да окажат каквато и да била съпротива. Групата на германо-фашистките войници беше пометена от вихрената атака и цялата бе унищожена". Вследствие на тази "вихрена" атака жертви сред шумкарите нямало, но са убити 18 "хитлерофашистки войници". И за да се подсили ефектът от "вихреното нападение", се упоменава, че било иззето "голямо количество оръжие". По-късно фантазиите на участници в нападението се развихрят до такава степен, че се рисуват какви ли не епични картини от неколкочасово сражение с "крупна" хитлерофашистка част. "Разбити" били и "дошли на помощ" с манастирския влак "въоръжени до зъби български фашистки части" и т. н. Над всичко доминира "партизанската смелост" и "песента на картечниците", които били "унищожили" къде 30, къде 100, та и повече дори "хитлерофашисти". Старите хора от района обаче години наред мълчат от страх, но неофициално разказват, че тази “епична и героична версия” е рожба на партизанския фолклор, а истината за трагичното събитие е съвсем друга и доста позорна за родните партизани В тази посока едно от първите авторитетни свидетелства е на тогавашния игумен на Рилския манастир до 1948 г., известен с духовното име Калистрат. Той е родом от Бобошево а светското му име е Никола Васев Атанасов. Завършил е право, икономика, българска и славянска филология, богословие. Знаел е няколко езици, славел се е в района с изключителна почтеност. Калистрат става неудобен на комунистическия режим защото, говорейки единствено със страх пред Бог, твърди, че акцията край Жабокрек е военно престъпление, а действията на шумкарите съвсем не са толкова героични и славни, а позорни. Духовникът е обявен за антикомунист и враг на държавата. След падането на комунизма в края на 1989 г. един от първите изследователи, който търси истината за битката при Жабокрек, е ст. н. с д-р Веселин Ангелов. Той повдига завесата на идеологическите митове, доказвайки, че са просто една долнопробна червена лъжа: “ Да се мълчи за нея, е вече невъзможно. Към средата на август 1944 г. в Кочериновската почивна станция се възстановява поредната смяна ранени 18 германски войници и един офицер (според други източници 33 и още две сестри и един лекар, че става въпрос за ранени германски летци). Станцията и районът на Рилския манастир се охраняват от взвод български войници. Почиващите германци не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия офицер. За да се проявят, дупнишките шумкари решават да ги унищожат, но не смеят да сторят това сами, затова викат на помощ терористите от Разлог и Горна Джумая. Така според спомените се събира "внушително партизанско съединение от 250 борци", т. нар. Обединен Рило-пиринси партизански отряд с командир Желю Демиревсви. Около 18. 00 часа на 24 август с помощта на продали се войници войнишкият взвод е обезоръжен безшумно. Последва нахълтване и вероломно избиване на нищо неподозиращите и беззащитни 18 германци. По чудо, защото не е в помещението за хранене, се спасява само офицерът. Не срещнали "въоръжен до зъби враг", шумкарите подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони. Такава е истината за тази прословута "антифашистка акция". В изследването си д-р Веселин Ангелов събира автентични спомени и така установява още една срамна фалшификация. През 1947 г. вече произведените като "активни борци против фашизма и капитализма" от Дупнишка, Разложка и Горноджумайска околии партизани възпроизвеждат пред нарочен филмов екип "мощната акция". Снимат се в специално ушити партизански униформи, а по-късно представят снимките като от времето на акцията и така фалшифицират историята Пресъздава се картина на ожесточено с "въоръжените до зъби хитлеристи" сражение. Тридесет години по-късно пък наглостта и безочието на шумкарите и потомците им достига дотам, че дори си построяват и откриват за поколенията музей на акцията в Рилското корито. Като част от срамната фалшификация е измислицата как пеят геройски песни, а художници "активни борци" рисуват епични картини, някои от които влизат и в учебниците. Създава се традиция и ежегодно “епичната” битка шумно се чества като всенародно събитие. Години наред за поколенията остава скрит и друг срамен епизод от 24 август 1944 г. Редове от спомени на участник допълват истината за тази "крупна" акция. За нея "боецът" пише: "Всеки, който пристигаше, го задържахме. По едно време се зададе един автобус. Ние не знаехме кой пътува с автобуса. От другата засада откриха огън. Дадохме знак на автобуса да спре и той не искаше да спре. Ние вече не мислехме кои са в автобуса и стреляхме направо в него. Едва тогава спря. Дадохме сигнал да слезнат всички. Запалихме рейса." След това уплашени от стореното, "славните борци" отново се скриват вдън гори. Точно тогава е извършено и още едно престъпление - убийството на техническия директор на дружество "Гранитоид" Райнхард Йохан Томаник - немец от Австрия, довел електричеството в хиляди български домове от района. Същия ден Томаник пътува с дъщеря си в запаления от шумкарите автобус, за който бе разказано по горе. По спомени на очевидци двама шумкари го свалят от автобуса, водят го в канцеларията на дружеството, където го насилват да отвори касата и го убиват, задигайки парите. Невинната му дъщеричка пък е изнасилена. Историята обаче близо половин век се покрива с мълчание, без никой да попита какви "фашисти" са Томаник и детето му, и защо червените мародери, извършили престъплението не са получили наказание от победилата по-късно народна власт. В района имената на насилниците убийци се знаят, те вече са покойници, а местните разказват, че днес потомците им са влиятелни хора в демократична България Сигурно и затова наследниците на българските комунисти – социалистите, все още продължават да наричат тази очевидно срамна, престъпна и мародерска акция "най-голямата антифашистка". А на всичкото отгоре продължават все така безсрамно да я въздигат и честват, пита с възмущение историкът Веселин Ангелов. Най-скандалното е, че през последните години един от най-ревностните поклонници на събора в Жабокрек е бившият лидер на БСП и настоящ на европейската левица Сергей Станишев. Той посещава събора дори и като премиер, задълбочавайки така разделението в нацията и подклаждайки политическата омраза в обществото. От “Позитано” 20 коментират, че съпричастността на Станишев към тези събития била продиктувана от комплекс и сантимент към баща му – партизанина Димитрий Станишев От средите на репресираните и жертви на комунизма пък задават директния въпрос – защо младият Станишев нито веднъж не посети поклоненията в лагера Белене, Куциян, Слънчев ден, Скравена? Защо веднъж не поднесе цветя на мемориала на избитите от комунистите пред НДК? Нито лидера на ПЕС, нито партията му години наред искат да дадат отговор на тези страшни въпроси. Впечатляващ обаче е анализът на проф. Пламен Цветков по тази болна тема: “До скоро си мислех, че България е държава, в която живеят две нации – едните, които се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и съветско и останалите, които се опитваме да бъдем българи. Но след като се стигна до там, че в края на август БСП честват с тъпани, зурли, ядене и пиене избиването на 20 ранени германски войници в един санаториум до село Жабокрек от неколцина комунистически терористи, започнах да си мисля, че всъщност не сме две нации, а сме човеци и нечовеци в една държава Не може да празнуваш едно събитие, което от всяка гледна точка си е престъпление срещу човечеството. За съжаление това е част от нашия несполучил мирен преход, с цената на който комунистите и кадрите на Държавна сигурност си запазиха влиятелни позиции в обществото до днес. В БСП няма нищо социалистическо, след като тя почита и се клани на Ленин и Сталин. Но трябва да напомня, че това е същата комунистическа партия, която е дисциплинирана секция на Комунистическия интернационал, а през 1990 г. се преименува на социалистическа, запазвайки същността си”, твърди един от най-добрите познавачи и изследователи на митовете в съвременната история. Нестандартен, но автентичен поглед към тази тъжна тема дава в размишленията си и Варя Шиекова, дъщеря на единствената жива до 2010 г. участничка в бойната акция в местността Жабокрек. Нейната майка – Рилка Янева-Шиекова, с партизанското име Варя, е част от Рило-Пиринския партизански отряд с командир Желю Демиревски. Днес Варя възкликва: “БСП си ходи на Жабокрек и си правят някакви събрания, за да си правят някакъв имидж. Защо не поканиха майка ми там? Та тя е последната останала жива от тази битка. Трябва да призная, че майка ми никога не е била любимо дете на партията. Е, все пак не искам да се изкарвам между дисидентите. Но майка ми е имала много голям актив отпреди Девети, и ако не беше голямата й уста, ако не беше критично настроена, искаща да изпълни идеалите си, щеше да направи някаква огромна кариера. Обаче тя винаги е била опортюнист, в смисъл, че винаги е казвала какво мисли. Аз лично съм възмутена от сегашното БСП и от начина, по който се отнася към своите ветерани. Не се е случило веднъж в последните 10 години някой да се обади дори да попита жива ли е тази жена, заради която си пишат сега актив. Ето например, аз като човек израснал в такава среда ви казвам – не ги уважавам, не желая да им бъда в партията!” Снимки в галерия: Станишев на тържествата в Жабокрек; В района на измислената битка е издигната чешма в памет на шумкарите Чуйте в прикачения видео файл потресаващия автентичен разговор с един от главорезите Васил Христов - Бойчо, участвал при избиването на невъоръжените немски войници. Интервюто е осъществено и запазено благодарение на Георги Жеков.

Read more...

Черен ден: На 5 септември Червената армия окупира България


Черен ден: На 5 септември Червената армия окупира България 

05/09/15 

 5 септември 1944 г. ще остане в историята ни като един от най-злокобните, а 69 години нацията не може да преодолее тежките последствия от нея. На този ден СССР обявява война на Царство България, под претекст, че правителството продължава да подкрепя Германия. Под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната между Германия и Съветския съюз. То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени. СССР обаче не признава обявения от България неутралитет. Същевременно, правителството започва сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, които пропадат поради обявената от страна на Съветския съюз война на България. На 5 септември 1944 г. Съветското главно командване утвърждава плана за военно нападение над България. Трети Украински фронт е разположен на румънско-българската граница. Срещу България са насочени 258 000 военнослужещи, 5583 оръдия, 508 танкове и САУ, 1026 самолета и цялата сила на Черноморския флот. В 20.30ч. Съветският съюз обявява война на България и започва окупацията на държавата. Именно със силата и терора на съветския щик се стига до преврата на 9 септември и съставяне на правителство на Отечествения фронт с доминираща роля на партизаните и комунистите. Така за почти пет десетилетия България е откъсната от цивилизования демократичен свят и превърната в послушен придатък на тоталитарните режими в Москва.

Read more...

Комунистите свалят екзарх Стефан и подчиняват църквата

Комунистите свалят екзарх Стефан и подчиняват църквата 

06/09/15 

На днешния ден през 1948 г. комунистическата власт в България посяга на независимостта на Православната църква и реално я подчинява в продължение на няколко десетилетия на партийната воля. Преди 67 години на 6 септември екзарх Стефан I Български подава оставка под натиска на комунистическото правителство. Духовникът е неприемлив за червената власт, защото се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната и намесата на една партия в духовните дела. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт в Народна република България към Българската православна църква и нейното отношение към религията, екзарх Стефан е обявен за враг и подложен на неоснователни обвинения и нападки от водачи на БКП, които изпълняват волята на Москва за налагане на атеизъм и прекъсване на връзката на народа с православието. Реално след свалянето на Стефан БПЦ се управлява от Държавна сигурност и ЦК на БКП, които взимат реално важните решения за избор на митрополити и висши духовници. Атаките на комунистите към екзарх Стефан не спират само до тук. На 24 ноември 1948 г. той е интерниран в село Баня, Карловско, където умира през 1957 г. Погребан е в катедралната църква „Успение Богородично“ на Бачковския манастир, а години наред името му бе забравено. Стефан е ръкоположен за Маркианополски епископ през 1921 г., а през 1922 г. е избран за Софийски митрополит. В качеството си на Софийски митрополит той отслужва заупокойната молитва в църквата Света Неделя на 16 април 1925 г., когато е извършен Атентата в Света Неделя. На този пост служи 26 години. Между двете световни войни и участва активно в икуменическото движение и представлява Българската православна църква на множество международни конференции. Работи за снемане на схизмата, наложена през 1872 г. на Българската екзархия. През 1943 г. активно участва в движението за спасяването на българските евреи. От 1944 до 1945 г. е наместник-председател на Светия Синод. На 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх, а на 22 февруари същата година е вдигната схизмата на Българската православна църква. Интересът към живота и делото на екзарх Стефан I започва да се възражда през 90-те години на 20 век в резултат на започналите в България демократични промени. Името на екзарх Стефан I нашумя във връзка с честванията по повод спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. На своя сесия, проведена на 19 ноември 2001 г. израелският мемориален институт “Яд Вашем” го удостоява с почетна грамота, медал и званието “Праведник на света” за неговия принос за спасяването на българските евреи през 1943 г. “Името му ще бъде вписано завинаги върху Почетната стена в Алеята на праведните” в Йерусалим – се казва в грамотата, издадена на 12 март 2002 г.
.

Harmanli Town in Mastodon and Quitter

Read more...

Шменти Капели:"Заедно за Харманли"

събота, 5 септември 2015 г.

.

Harmanli Town in Mastodon and Quitter

Read more...

комунистически терор

Оналйн изданието на единственото предаване което разкрива истината за продължаващия и до днес комунистически терор.


http://tinyurl.com/q5cc5e7

х

х
т

Последователи

Muslim Prayer Time

  © Blogger template The Beach by Ourblogtemplates.com 2009

Back to TOP