Книгата, която трябваше да се напише за България:
Изкуство - Литература
Автор Ралица Фризон-Рош
12 May 2009
Тази зима парижкият читател със сигурност e забелязал една книга с кремава корица и черна лента, на която се откроява синият поглед на млада жена. Прямият и мил поглед на Ружа Лазарова, в който сякаш се заключава същността на четвъртия й роман. Публикуван през януари от издателство „Фламарион“, „Мавзолей“ привлече веднага вниманието на критиката. Признак за висока оценка и свидетелство за успех, като се има пред вид стотиците литературни произведения, които заливат френските книжарници. „История по хребета на думите“, така вестник Льо Фигаро определя романа. „Анатомия на страха“, допълва литературната хроника на сатиричното издание „Льо канар аншене“. „Забележителна книга, великолепен роман“, признава списанието „Ел“. Всички са единодушни - най-добрите й страници правят творбата историческа, една впечатляваща аутопсия на тоталитаризма през призмата на всекидневието. „Трябваха ми 20 години, за да започна да пиша за комунизма“, споделя авторката. Нещо, което не е учудващо, особено за тези, които са преживяли режима, до такава степен мълчанието беше вездесъщо, оловно мълчание, безмълвие, потулило отворените рани, преглътнатите обиди, посегателствата над достойнството и всичко, което се премълчаваше и пред най-близките, семейството, приятелите. Сега измерваме силата, която е необходима, за да превъзмогнеш и разкриеш себе си, така че да постигнещ тази ярка и едновременно мила картина на една епоха на страдания, която далеч не е приключила. Картината е всестранна, нищо не е пропуснато – безчинствата в началото на режима, страха от преследване, въпреки „размразяването“, чавдарчетата и пионерчетата, задължителните бригади, всевиждащото око на комсомолския секретар, тесногърдите уроци по марксизъм-ленинизъм, гуляите в клуба на писателите, партийните привилегии, дискриминацията и презрението към обикновения човек, малките му и големи бунтове, първата еуфория от мечтаната свобода, предателствата и доносите в „досиетата“, разграбването на държавното имуществото и корумпираните бизнесмени, арогантността на мафиотите и подтискащата бедност, но и искриците радост, нежност и любов, които вдъхват желание за живот, въпреки душната действителност. Всичко това е описано с лекота и хумор на един блестящ френски език, изчистен и образен. В центъра на романа са три жени. Три жени, които предават от поколение на поколение скръбта от смъртта на Петър, разстрелян през 1946 „като враг на народа, заради това, че е съдействал като джаз музикант за загниването на пролетарското съзнание“. Около тях – близки и приятели, чиито съдби се кръстосват, преплитат и отдалечават в хода на годините. „Животът им протича в сегашно време, без релеф, без нюанси, в настоящето, което заличава миналото и бъдещето, в едно повтарящо се ежедневие, възпроизвеждащо личните истории, символите, лозунгите, дървения език...“ Това настояще поглъща в еднообразна магма живота, чийто декор са безлични квартали, изтърбушили старите улици с цъфнали дворове, един лабиринт от олющени блокове, в който се лутат хиляди обикновени хора. Друг елемент натрапчиво допълва еднообразието на това ежедневие, разнебитеният градски транспорт, в които се тъпчат преуморени пътници... Водеща нишка в романа е чувството за постоянен страх, лепкав, парализиращ, събуждащ хиляди механизми за оцеляване. Даже и репресията да губи от първоначалната си жестокост, терорът продължава да дебне отсвякъде. Той е прикрит, променлив и непредсказуем, връхлита внезапно, сразява произволно. Така Сашо, елегантният цигулар, един от известните бонвивани на София и поклонник на джаза като Петър, е арестуван посред бял ден на улица „Раковски“, под ужасените погледи на минувачите. Емблема на режима е мавзолеят, в чиито изпарения от формол почива едно тяло. Тялото на Георги Димитров, „баща на българския народ“. Изграден по стахановистки, бункерът господства в центъра на столицата, накърнявайки хармонията на квартала в стил край XIX – начало XX век. В ледените му недра, трупът с каменно лице и сбръчкани ръце е злокобен гарант за „светлото бъдеще“. Истински абсурд за един християнски народ, питаещ дълбоко почитание към починалите, на когото е натрапена една мумия, появила се сякаш от някакъв варварски свят. Половин век мавзолеят ще предвожда съдбините на България, докато бъде „осквернен“ с графити и изчезне най-сетне под напора на булдозерите. „Но подземните му коридори са останали като могъщи коренища, спотаени под земята“ – вечен символ на опустошителните последствия от режима. Въпреки този кафкиански свят, „в сравнение с жителите на другите комунистически страни, българите имат късмет. Ние имаме топло лято, което се проточва до октомври и Черно море, където с малко пари можем да прекараме райски ваканции“, пише Ружа Лазарова. И си спомня с умиление за пътуванията покрай Балкана, за пристигането на морето, ухаещо на йод, за лудите вечери, прекарани в морската градина, за прясно набраните миди, изпечени върху парче ламарина и вкусени на горещия пясък. „Социалистическият човек е много изобретателен в стремежа си да загърби реалността. Той има неизчерпаемо въображение да си намира забавления.“ И най-обикновените неща могат да придадат цвят на живота му: кафе, сервирано в чашка от фин лиможки порцелан, тайно внесени плочи със западна музика, интересен плат, от който може да се ушие някоя по-оригинална дреха. Можем да добавим и традиционните сладости на живота, на които българинът се радва въпреки забраните: теменужения силует на Витоша, излети по благоуханни планински пътечки, ферията на снежните утрини, приятелски гощавки под нацъфтяла череша, хиляди малки радости, които поддържат пламъка на любовта кам тази изстрадала страна. Романът увлича читателя и с това, че в него оживява атмосферата в София. Той отваря вратите на домовете и разкрива интимните стремежи на обитатели им. От страниците му дъха аромат на български гозби, хрупкава баница и къкреща яхния, чувства се вкуса на пълнени зеленчуци, подсладени с домашна ракия. Книгата прелива и от звуци. Като фон на действието звучат мелодиите, придружили превратностите на режима. В началото, джазовите акорди на осиротялото пиано на Петър и цигулката на приятеля му Сашо се задушават в строгите маршове, възпяващи Партията. По-късно, с „размразяването“, един нов стил се ражда, българската естрада, „невероятен кич, който се опитва да влезе в крак със света“. Наред с това, от Запада повява нов вятър. Той осуетява митничарския контрол, промъква се през бодливата тел на границите, електризира младежта с ритмите на Бийтълс, Роулинг Стоунз, Дийп Пърпъл, Джими Хендрикс и Джанис Джоплин. Формират се групи, които репетират скришом в мазета, мечтаейки да наваксат загубеното време и да спечелят признанието на публиката. След падането на Берлинската стената, настъпва епохата на техното, „в което се отразяват еднообразието на жилищните блокове и анонимният ритъм на стъпките“. Следва чалгата, сластни мелодии, донесени от шофьорите на контрабандата с Югославия. „Вулгарна и натрапчива музика, чиито текстописци са достойни наследници на някогашните официални поети. Нейната посредственост намира благоприятна почва в празнотата на пост-комунизма...“ „Мавзовлеят“ на Ружа Лазарова е отглас от четиритомника на една друга българска писателка, Вера Мутафчиева. Нейното произведение също влиза в историята с прекрасното описание на съдбата на две жени, съпруга и дъщеря на един от най-ерудираните и новаторски български историци, осъден посмъртно като враг на народа. Тази „позор“ тегне като клеймо над овдовялото семейство. Той предопределя неговото ежедневие и мобилизира енергията му за оцеляване. Така, с десет години разлика, Вера и Ружа рисуват автентична картина на живота в България, отдавайки почит на българските жени, на достойнството, гордостта и всеотдайността им. „Мавзолей“ е роман, който се чете на един дъх. Една наистина забележителна книга за България, която трябваше да се напише във Франция."Либерален преглед"
Read more...
Публикации
